На Тъгата

Обичам аз Тъгата и без да искам да я разбера отдавам и плътта си в дар.

Тя е толкова изморена и раздрана, от света насилена затова ще и се отдам.

Светолилаво е тялото и оцветено от скърбите хорски

с похотта си нежно ще покрия нейните свети мощи.

Аз тихо привършвам своята молитва и събличам черната и рокля готическа.

Прекарвам пръст по голото и тяло и устни разтварям за любов неоплатоническа.

„Говори ми, моля те...“ - шепне тя, и почвам да се задушавам.
Споделям своето нещастие и много пъти Името и споменавам...

С пръсти студени докосва моето съзнание изведнъж и стон на желание издава

От транса на словото сепва ме и виждам как ръката си от тъмнината подава.

Хваща ме през шията жадно и леко своето тяло към пиано старо накланя

и под фалшивия тон на клавишите докоснати краката си бавно разтваря.

Аз и се подчинявам и нежно своята печал отдавам

и притискайки се до душата и с горещ дъх я изгарям.

Хиляди неизказани мисли я обладават в този миг

Съществото ми разпиляно събират в изящен лик.

Алчен съм, искам само моето страдание да я владее

В опустошенолилавото Тъмнозелено да се влее.

Раните искам да запълня с този нов цвят

и да отвърна: „Аз знам кой съм“ на целия свят.

Но Тъгата взе моята окраска и в миг се възроди

Своето тяло излекува и с целувка по челото нежно ми поблагодари.

„Обичам те“ – каза и във въздуха се стопи...

Заричам теб накрая само – усмихни се заради мен когато Тя те навести...