"Плачете, и ще се спасите."
Но да има за кого да плачеш.
Можело и за себе си? Как се постига това? Възможно ли е изобщо, без да е насилено и неискрено?
I really want to begin reading The Crow as soon as possible, then re-watch the film.
Feel all the fragments of this beautiful story cutting deeper inside.
Еф ю, pointless master's degree, for wasting what's left of my soul on bullshit.
