До всички сърдечноболни

И какво като не са мои думи, и че тук е неудобно.

Любовта, която напада

"Коя е тази любов, за която говорят толкова много хора и е почти единствената тема на песните, съчинени от поетите? Това се питаше Анастасио. Защото никога не беше изпитвал нещо подобно на онова, което наричат „любовта на влюбените“. Дали е просто лъжа или, може би, обикновена измислица, с която слабите души се опитват да се защитят от празнотата на живота, от неизбежното отегчение? Защото наистина, като нещо пусто и отегчително, и абсурдно, и безмислено. Анастасио чувстваше, че няма нищо друго, което дори да наподобява човешкия живот.

Бедният Анастасио водеше мизерно съществувание, вяло и безцелно, и стотици пъти би се самоубил, ако не очакваше с някаква тъмна надежда, подложена на непрестанно изпитание от разочарованието, че любовта ще дойде и при него. И пътуваше ли пътуваше, за да я търси – дали случайно, когато най-малко мисли за нея, няма да го споходи внезапно от някой кръстопът.

Не чувстваше привързаност и към парите – притежаваше скромно, но напълно задоволяващо нуждите му състояние. Не изпитваше жажда за слава и почести, нито желание за власт и мощ. Нито една от жаждите, които подтикваха хората към устрем, не му се струваше достойна за неговото усилие и също така не намираше никакво облекчение за смъртната си скука нито в науката, нито в изкуството, нито в обществените дела. И четеше Еклесиаст, докато очакваше най-висшето преживяване – това на любовта.

Беше решил да изчете великите поети, автори на еротични стихове, на изследователите на любовта между мъжете и жените, любовните романи и дори започна да чете съчинения за онези, които още изобщо не са мъже, и за тези, които по някакъв начин са престанали да бъдат мъже: зарови се и в порнографската литература, ала, разбира се, там не намери дори по-нищожни следи от любовта.

И не става въпрос за това, че Анастасио не беше истински мъж, здрав и в разцвета на силите си – не му бяха чужди прегрешенията на плътта. Да, беше мъж като всички останали, но не познаваше любовта. Защото не можеше да приеме за любов мимолетните влечения на плътта, водещи до забрава на породилия ги образ. Да ги превърне в отмъстителния бог, в утехата на живота, в господаря на душите, за него изглеждаше като светотатство, също както да се обожестви добрият апетит. Една поема за храносмилането е светотатство.

Не, любовта не съществуваше на света за бедния Анастасио. Той чете и препрочита „Тристан и Изолда“, а онзи ужасен роман на португалеца Камило Кастело Бранко „Фаталната жена“ го накара да се замисли. „Дали ще ми се случи това? – мислеше. – Дали фаталната жена ще ме повлече след себе си, когато най-малко очаквам и вярвам?“ И пътуваше ли пътуваше в търсене на тази фаталност.

„Ще дойде някой ден – казваше си, - в който току-що ще съм изгубил тази смътна сянка на надежда, че ще я намеря, и когато ще съм близо до старостта, без да съм познавал ни младост, ни младежки трепети, когато си призная: нито съм живял, нито мога вече да живея! Какво ще правя тогава? Дали това е ужасно съмнение, което преследва само мен, или всички други са се наговорили да лъжат?“ И се отдаде на песимизма.

Никога не се случи жена да разпали любов в него, а и той не вярваше да е успял да я вдъхне в някоя. Да не може да обича, му се струваше много по-страшно от това да не може да бъде обичан, ако любовта е онова, което поетите възпяват. Но знаеше ли той, Анастасио, дали не беше пробудил скрита страст в гърдите на някоя жена? Не може ли например да пробуди любов в една красива статуя? Защото и той, подобно на статуята, беше наистина красив. Черните му очи, изпълнени със загадъчен огън, все едно гледаха из тъмните дълбини на заплашително събраните желания, а устата му се открехваше сякаш с трагична жажда, цялото му същество тръпнеше от усещането за зловещо предзнаменование.

И пътуваше ли пътуваше отчаян, ходеше на всякакви места и погледът му срещаше чудесата на изкуството, а той си казваше: „Защо е всичко това?“

Беше ясната вечер на една спокойна есен. Листата бяха вече пожълтели, падаха от дърветата и се носеха обгърнати от хладния ветрец, за да се разстелят по тревата на полето. Слънцето беше покрило лицето си с воал от облаци, които се разнасяха и се разпокъсваха. Анастасио съзерцаваше от прозорчето на вагона редящите се пред погледа хълмове. Слезе на гарата в Алиседа, където на пътниците се даваше малко време да хапнат, и отиде в столовата на странноприемницата, където беше пълно с куфари.

Седна разсеяно и зачака да му донесат супата, но когато вдигна поглед и обходи небрежно наредилите се гости, срещна очите на една жена. В този миг тя слагаше парче ябълка в голямата си, свежа, влажна уста. Очите им се забиха един в друг и те пребледняха. И при вида на бледнината си пребледняха още повече. Гърдите им се разбушуваха. Анастасио се почувства натежал и го обзе хладен трепет.

Тя извърна лице и май и се зави свят. Тогава Анастасио, без да вижда нищо друго освен нея в помещението и останалата част от столовата се стопяваше, се изправи треперещ и се приближи. С глас, който беше сух, жаден, сподавен и треперещ, изрече почти до ухото и:

-  Добре ли сте? Изглеждате, сякаш ви прилоша...

-  О, нищо, нищо... Няма нищо... Благодаря!...

-  Дайте да видя... - добави той и с трепереща ръка я хвана за китката, за да измери пулса и.

Именно тогава от него към нея сякаш протече огън. Всеки усещаше топлината на другия, а страните им пламнаха.

-  Прималява ви... – прошепна той сподавено, почти недоловимо.

-  Треската е... от теб! – отвърна тя с глас, който като че ли идваше от друг свят, по-далеч от смъртта.

Анастасио трябваше да да приседне. Коленете му се подгъваха под тежестта на сърцето, което биеше неудържимо.

-  Неразумно е да тръгнете на път така – изрече той механично.

-  Да, ще остана – каза тя.

-  Да, ще останем – добави той.

-  Да, ще останем... И ще ти разкажа, ще ти разкажа всичко! – добави жената.

Събраха куфарите си, взеха кола и се отправиха към Алиседа – селото се намираше на около пет километра от гарата. В колата седяха един срещу друг, коленете им се докосваха, погледите им преливаха един в друг. Анастасио задържа ръцете на жената в своите и и заразказва историята си. Истинската история на Анастасио, такава, каквато беше. Тя също пътуваше в търсене на любовта, тя също подозираше, че това е само една огромна и обикновена измислица, с която да се залъжи отегчението от живота.

Те се изповядваха взаимно, а докато се изповядваха, сърцата им почнаха да бият по-бързо. Трагичният смут на едно начало породи в душите им ужасен покой, нещо като разрушение. Представяха си, че винаги са се познавали, още от преди раждането, но същевременно цялото минало се заличаваше от спомените им и живееха като в едно вечно настояще, извън времето.

-  О, ако те бях срещнал по-рано, Елеутерия! – мълвеше и той.

-  И защо, Анастасио? – отвръщаше тя. – Така е по-добре, без да сме се срещали по-рано.

-  А изгубеното време?

-  Изгубено ли наричаш времето, в което сме се търсели, жадували, желали един друг?

-  Вече бях изгубил вяра, че ще те намеря...

-  Не, защото, ако беше изгубил вяра в това, щеше да се убиеш.

-  Истина е.

-  И аз щях да сторя същото.

-  Но сега, Елеутерия, отсега нататък...

-  Не говори за бъдещето, Анастасио. Да бъдем доволни от настоящето!

 Двамата се умълчаха. Под възторга, който ги беше завладял, се чуваше странният шум на води в бездънна пропаст. Не беше щастие, не беше наслада това, което надмогваше трагичната сериозност, която ги връхлиташе.

-  Да не мислим за бъдещето – добави тя. – Нито за миналото. Да забравим и едното, и другото. Срещнахме се, открихме любовта и толкова. И сега, Анастасио, какво ще ми разкажеш за поетите?

-  Това, че лъжат, Елеутерия, лъжат, но по много различен начин от този, който смятах преди. Лъжат, да, любовта не е това, което те възпяват в песните си...

-  Имаш право, Анастасио, сега чувствам, че за любовта не може да се пее.

И отново последва мълчание, дълго мълчание, в което, хванати за ръка, се гледаха в очите и като че търсеха в дълбините им тайната на своите съдби. Сетне се разтрепериха.

-  Трепериш ли, Анастасио?

-  А ти, Елеутерия?

-  Да, треперим и двамата.

-  От какво?

-  От щастие.

-  Ужасно е това щастие, не знам дали бих могъл да му устоя.

-  Така е по-добре, защото означава, че е по-силно от нас.

Затвориха се в сумрачна стая на крайно бедна странноприемница. В продължение на повече от един ден не дадоха никакъв признак на живот и след като никой не отговори на повикванията му, разтревоженият съдържател разби вратата. Намериха ги в леглото, заедно, голи и студени, бели като сняг. Опитният лекар потвърди, че не е самоубийство и – истина беше – са умрели от сърдечен удар.

-  Но как така и двамата? – възкликна съдържателят.

-  И двамата! – отсече лекарят.

-  Тогава това е заразно!... – И вдигна ръка към лявата страна на гърдите си, където се предполагаше, че е неговото сърце на съдържател.

Опита се да скрие случката, за да не посрами заведението си, и се съгласи стаята да бъде осветена от свещеник – за всеки случай.

Телата им не можаха да бъдат разпознати. Оттам ги изнесоха в гробището, заедно, голи, както бяха намерени, положиха ги в един гроб и ги зариха с пръст. Върху тази пръст поникна трева, а върху тревата сега пада дъжд. И така единствено небето, което ги отведе към смъртта, пролива сълзи над гроба им.

Съдържателят от Алиседа поразмисли върху невероятната случка, а никой няма по-голямо въображение от реалността, и щом достигна до едно просто съдебномедицинско обяснение, си рече: „Тези медени месеци!... Не бива да се позволява на сърдечноболните да се женят помежду си.“

                                           

                                                   

"Да обичаш означава да изпитваш болка и ако телата се свързват чрез насладата, то душите се свързват чрез болката."

                            

Fragments #0

♪
"I take a scar every time i cry

Cause it ain't my style no it ain't my style

Going down to the gravel head to the barrel

Emptiness never sleeps at Clifton's 6 am
With your bag lady friend and your mind descending
Stripped of the right to be a human in control
It's warmer in hell so down we go

Once you get burnt you're never the same

 

Look around ain't no R.I.P. signs here
We don't rest in peace
We just disappear

They say this is the city
The city of angels
All I see is dead wings"   
               ♪













The only song in which I've ever heard the words "city of angels" was Under the Bridge.

No more.

The Distillers - so eloquent, so powerful. Thanks to goodreads registration and people uploading pictures of their favourite musicians there.


 What a song, actually. And... can't really wait to present you the red-haired girl (this will happen next year). And not only her, the other night was so productive in finding treasures, as always the case when I gotta get up early-early. No quitting! 30 min is a new record here. But, surprisingly, I've dreamed. And was logical and even little interesting, like a real dream. Which is so rare for me. Even left a slight drool on the pillow, just like professional dreamers do :D Oh, what the heck, we are sleeping half our lifes away anyhow. Like she sings: "We don't rest in peace. We just disappear." Nailed it.

*

"...И за пръв път, откакто Рийо го познаваше, той се разбъбри. Макар че пак търсеше думите си, успяваше почти винаги да ги намери, сякаш дълго бе мислил върху онова, което казваше.

Оженил се съвсем млад за една бедна девойка, негова съседка. Дори заради женитбата прекъснал следването си и постъпил на работа. Нито той, нито Жана излизали вън от квартала. Той ходел да я посещава у тях, а родителите и се присмивали малко на мълчаливия и тромав кандидат. Баща и бил железничар. Когато не ходел на работа, сядал в един ъгъл до прозореца, поставял огромните си ръце върху коленете и се заглеждал мълчаливо в уличното движение. Майката все шетала, а Жана и помагала. Девойката била толкова дребничка, че Гран винаги се тревожел, като я гледал да пресича улицата. В такъв момент колите му изглеждали грамадни. Един ден Жана се захласнала в една коледна витрина, обърнала се към него и възкликнала: "Колко е хубаво!". Той стиснал китката на ръката и. Така женитбата им била решена.

По-нататък историята, по думите на Гран, била съвсем проста. Така става с всички: женят се, обичат се още известно време, работят. Работят толкова много, че забравят да се обичат. Жана също работела, тъй като началникът на службата не изпълнил обещанието си. Тук вече трябваше малко въображение, за да разбере човек какво иска да каже Гран. На всичко отгоре, прибавила се и умората, той оставил работите си на самотек, все повече и повече мълчал и не поддържал у младата си жена мисълта, че е обичана. Мъж, зает с работа, беднотия, бъдеще, което полека-лека се затваря, мълчаливи вечери около масата - в такъв един свят няма място за страсти. Жана вероятно е страдала. Все пак останала; понякога човек страда дълго, без да го съзнава. Минали години. По-късно тя си отишла. Разбира се, не тръгнала сама. Обичах те много, сега се уморих. Не тръгвам щастлива, но не е нужно да си щастлив, за да се опиташ да почнеш отначало. Така приблизително му писала.

И Жозеф Гран на свой ред страдал. Той също би могъл да започне отначало, както му каза Рийо, но, видите ли, нямал вяра.

Постоянно мислел за нея. Искал да и напише писмо, за да се оправдае.

- Но много е трудно - каза той. - От дълго време го мисля. Докато се обичахме, разбирахме се без думи. Но любовта не трае вечно. В определен момент трябваше да намеря думите, които щяха да я задържат, но не можах."

Не казват ли тези редове всичко? 

Написани от човека, който твърдял, че волята не бива никога да отпада. Толкова (ли) е просто.
Да намерим думите. Думи, думи...

"Не тръгвам щастлива, но не е нужно да си щастлив, за да се опиташ да почнеш отначало."

Също като:

"Има блага с тъжен лик." Сенека, LXVII. 

 Това, от което всички се страхуват.

A когато чета надолу си представям още една част от неговата същност, от това какъв е бил, и ми става приятно:

"...Котар помоли Рийо да спре пред една група деца. Те играеха на дама и крещяха. Но едно от тях, с мръсно лице и черни пригладени коси, сресани грижливо на път, се втренчи в доктора със светлите си прями очи Докторът отмести поглед. Котар застана на тротоара и се сбогува с него, като му стисна ръката. Представителят на спиртни напитки и вина говореше дрезгаво и с усилие. На два-три пъти се озърна.

- Хората говорят за епидемия. Има ли нещо вярно, докторе?

- Хората винаги говорят - рече Рийо.

- Прав сте. Като че ли ако умрат десетина души, ще настъпи краят на света. Не от това имаме нужда.

Моторът бръмчеше, Рийо стискаше лоста за скоростите. Той пак обърна поглед към детето, което го гледаше все така сериозно и спокойно. И изведнъж, съвсем ненадейно, детето се усмихна широко и зъбите му блеснаха.

- От какво тогава имаме нужда? - попита докторът, усмихвайки се на детето.

Котар внезапно разтърси дръжката на вратата и преди да се отдалечи, изкрещя с глас, задавен от гняв и сълзи:

- От земетресение! Истинско!"

"- Но аз ви отегчавам - продължи Рамбер. - Исках само да ви попитам дали не можете да ми издадете удостоверение, че не съм болен от тая дяволска болест. Мисля, че ще ми послужи.

Рийо кимна с разбиране, но в този момент едно малко момченце се блъсна в краката му, той го хвана и полека го изправи...“

 Вечно пушел, казват хората и са прави. Но се намира един, който е забелязал: ясно си личало, че точно на тази снимка цигарата не била запалена...