*

"...И за пръв път, откакто Рийо го познаваше, той се разбъбри. Макар че пак търсеше думите си, успяваше почти винаги да ги намери, сякаш дълго бе мислил върху онова, което казваше.

Оженил се съвсем млад за една бедна девойка, негова съседка. Дори заради женитбата прекъснал следването си и постъпил на работа. Нито той, нито Жана излизали вън от квартала. Той ходел да я посещава у тях, а родителите и се присмивали малко на мълчаливия и тромав кандидат. Баща и бил железничар. Когато не ходел на работа, сядал в един ъгъл до прозореца, поставял огромните си ръце върху коленете и се заглеждал мълчаливо в уличното движение. Майката все шетала, а Жана и помагала. Девойката била толкова дребничка, че Гран винаги се тревожел, като я гледал да пресича улицата. В такъв момент колите му изглеждали грамадни. Един ден Жана се захласнала в една коледна витрина, обърнала се към него и възкликнала: "Колко е хубаво!". Той стиснал китката на ръката и. Така женитбата им била решена.

По-нататък историята, по думите на Гран, била съвсем проста. Така става с всички: женят се, обичат се още известно време, работят. Работят толкова много, че забравят да се обичат. Жана също работела, тъй като началникът на службата не изпълнил обещанието си. Тук вече трябваше малко въображение, за да разбере човек какво иска да каже Гран. На всичко отгоре, прибавила се и умората, той оставил работите си на самотек, все повече и повече мълчал и не поддържал у младата си жена мисълта, че е обичана. Мъж, зает с работа, беднотия, бъдеще, което полека-лека се затваря, мълчаливи вечери около масата - в такъв един свят няма място за страсти. Жана вероятно е страдала. Все пак останала; понякога човек страда дълго, без да го съзнава. Минали години. По-късно тя си отишла. Разбира се, не тръгнала сама. Обичах те много, сега се уморих. Не тръгвам щастлива, но не е нужно да си щастлив, за да се опиташ да почнеш отначало. Така приблизително му писала.

И Жозеф Гран на свой ред страдал. Той също би могъл да започне отначало, както му каза Рийо, но, видите ли, нямал вяра.

Постоянно мислел за нея. Искал да и напише писмо, за да се оправдае.

- Но много е трудно - каза той. - От дълго време го мисля. Докато се обичахме, разбирахме се без думи. Но любовта не трае вечно. В определен момент трябваше да намеря думите, които щяха да я задържат, но не можах."

Не казват ли тези редове всичко? 

Написани от човека, който твърдял, че волята не бива никога да отпада. Толкова (ли) е просто.
Да намерим думите. Думи, думи...

"Не тръгвам щастлива, но не е нужно да си щастлив, за да се опиташ да почнеш отначало."

Също като:

"Има блага с тъжен лик." Сенека, LXVII. 

 Това, от което всички се страхуват.

A когато чета надолу си представям още една част от неговата същност, от това какъв е бил, и ми става приятно:

"...Котар помоли Рийо да спре пред една група деца. Те играеха на дама и крещяха. Но едно от тях, с мръсно лице и черни пригладени коси, сресани грижливо на път, се втренчи в доктора със светлите си прями очи Докторът отмести поглед. Котар застана на тротоара и се сбогува с него, като му стисна ръката. Представителят на спиртни напитки и вина говореше дрезгаво и с усилие. На два-три пъти се озърна.

- Хората говорят за епидемия. Има ли нещо вярно, докторе?

- Хората винаги говорят - рече Рийо.

- Прав сте. Като че ли ако умрат десетина души, ще настъпи краят на света. Не от това имаме нужда.

Моторът бръмчеше, Рийо стискаше лоста за скоростите. Той пак обърна поглед към детето, което го гледаше все така сериозно и спокойно. И изведнъж, съвсем ненадейно, детето се усмихна широко и зъбите му блеснаха.

- От какво тогава имаме нужда? - попита докторът, усмихвайки се на детето.

Котар внезапно разтърси дръжката на вратата и преди да се отдалечи, изкрещя с глас, задавен от гняв и сълзи:

- От земетресение! Истинско!"

"- Но аз ви отегчавам - продължи Рамбер. - Исках само да ви попитам дали не можете да ми издадете удостоверение, че не съм болен от тая дяволска болест. Мисля, че ще ми послужи.

Рийо кимна с разбиране, но в този момент едно малко момченце се блъсна в краката му, той го хвана и полека го изправи...“

 Вечно пушел, казват хората и са прави. Но се намира един, който е забелязал: ясно си личало, че точно на тази снимка цигарата не била запалена...