Песен, която вероятно
трябваше никога да не търся отново.
Е добре де, искаше ми се напиша повече за Неми. Каквото и да се е получило накрая. Май само я използвах. Forgive and Forget, if you can.
Бях тръгнал с идеята, че в точно този един град, в който беше този мой изпит (съвсем безинтересно мероприятие, незаслужаващо си каквото и да е друго споменаване) се предполага, че все пак ще има най-голямо разнообразие... на каквото и да е, най-малкото на там някакви си книги. Пък и наистина исках да намеря търсената книга в тази книжарница ей така, на всяка цена, в този един небезизвестен подлез , малко преди началото на мероприятието, просто защото двете локации са близки една до друга. Знаех, че там не е мястото, и че по принцип няма да намеря нищо различно, но се радвам, че поне имаше един-единствен, и може би съвсем малко поизпатил си екземпляр на "Неми: Звезден Прах и Лъжи".
Мисля, че успя да ме поразведри малко, точно тогава.
Може би дори само заради това стихотворение Amor Fati на норвежеца Андре Биерке (да се преведе не за някаква стихосбирка а точно тук, визуализирано майсторски от Лисе Мюре, също от Норге - е какво пък, дано дойде по-скоро времето за Синия цвят) си заслужаваше да си взема комикса. Добре, и защото не беше точно това, което мислех, че ще бъде. Не са просто тъпите историйки, парадиращи с готик визията си, за каквито ги взимах през тези години. А това, че е за "възрастни" изобщо няма да го споменавам, толкова съм далеч от всякакви супергерои и... лъжи. Главната героиня си има своята автентична индивидуалност и свой чар и ...има истина в образа и. Как го изказа само...Така е, никога не съм се изразявал добре и никога няма да умея, но в крайна сметка не предусещам горчива загуба за човечеството : )
Неми е малко или
много събирателен, макар не и изчерпателен или единствен възможен,
образ на онези най-истински хора, които са толкова малко - тези, които
са изградени от Мъка, защото, както и толкова правилно е забелязал Оскар
Уайлд (мисля в скоро време просто да го цитирам, без ред и приличие, това е бил един истински, хубав хубав човек), Мъката е може би най-значимото чувство,
на което е способен човек. Тези хора, които са познали Тъгата във
всичките и разновидности - и не просто това - те са придобили това
познание отдавайки от себе си. Въплътили са в себе си от Тъгата.
Преживяно и изпитано, станало неизменна част от тях. Да, точно, те са
тези които, могат да обичат. Тъгата, Мъката по-скоро, само кара това
тяхно качество да блести още повече. Защото, мисля си, че тази история, в
която еди кой си човек преминава през тежки моменти, и ей така, става
по-добър, или се научава на нещо което е наистина стойностно, просто
издиша. Те, тези красиви хора, са били винаги такива, такива са се
родили, а обстоятелствата и събитията, през които минават, само им
показват на тях самите кои са. И това е. Не съм сигурен, какво точно могат да правят с това си знание. Но аз, също като онзи петербургски студент, им се покланям, до земята (лесно ти е на тебе така).
Знам, че когато го казвам аз все излиза едно такова неясно и отвратително даже, но наистина вярвам, че тези хора са най-красивото нещо, което може да ти се случи. И че почти сигурно е, че ще ги разбиеш и разочароваш, особено ако си/сте а) невероятно заблудено говедо като мен - или б) един от многото автомати-зомбита, населяващи тази планета (така пък намираме други два основни типа хора, които, е, ясно за тях).
Лисе Мюре сама признава че за този стрип (който обаче в книжката не е така неприятно блед) е получила много положителни отзиви. Ей така, просто защото си е позволила Чувства. Красиво.
Тяхната светлина е голяма. Но явно по-голямата част от света е Огледало, изящно гладко, до болка. Как искам да съм една черна пукнатина в него, тогава. Ето, пожелах разрухата...
Давай банално - Хора, които знаят как да се забавляват, честни към себе си, и към останалите, каквото и да им струва това, с някаква извънземно точна преценка за живота. Не. Спри. Тук само горният стрип казва всичко за тях.
Трудно ми е да напиша нещо истинско за тях, колкото и да ми се иска, признавам си, и основно вероятно защото аз съм една сянка само, едно тъмнозелено привидение. Но някога си, когато живях, по някаква отдавна забравена причина, а не просто съществувах, бях до такъв, Човек, Сияние...Whatever. Мисля си поне, че мога да ги разпознавам, ако ги видя. Награда ли очакваш? Хм: А, като си толкова важен, можеш ли също така и да не ги цапаш и мърсиш, моля?
Животът ги обича. Наистина. Дори и те да не искат това от Него. Но дали ние, някога ще можем?
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
But, then again
"Is it a sin for me to live because I am evil?"
Ето същата песен от началото, "по-грубата" версия, която пък обаче за разлика от първата има невероятно соло накрая. И двете принадлежат на Вас, невести и женихи на Тъгата.* Колкото и лицемерно да е...
Благодаря. Ви.
* По Уайлд
No comments:
Post a Comment