false

"- Как всъщност попаднахте в тая кочина вие? — запита Фабиан госпожица Батенберг.

- С Рут Райтер сме съгражданки. Учехме в едно и също училище. Неотдавна се срещнахме случайно на улицата. И понеже аз съм съвсем отскоро в Берлин, тя ме покани, за да ми даде някои напътствия. Днес съм тук за последен път. Напътствията вече ми стигат.

- Това ме радва - каза Фабиан. - Не че съм отявлен пазител на добродетелността, но все пак се натъжавам като видя някоя жена да пада толкова низко.

Тя го погледна сериозно.

- Аз не съм ангел, господине. Нашето време е скарано с ангелите. Какво искате вие? Обикнем ли някой мъж, ние му се отдаваме изцяло. Разделяме се с всичко, което е било дотогава, и отиваме при него. „Ето ме“ — шепнем ние и му се усмихваме мило. „Да - казва той, - ето те“, и се почесва зад ухото. „Всемогъщи боже - мисли си той, - тая ми се обеси на врата.“ Ние с готовност му даряваме всичко, което имаме. А той ругае. Нашите дарове му досаждат. Отначало ругае само под нос, по-късно почва да ругае гласно. А ние сме самотни - по-самотни от когато и да било. Аз съм на двайсет и пет години и вече са ме изоставяли двама мъже. Изоставяли са ме като чадър, нарочно забравен някъде. Неприятна ли ви е моята откровеност?

- С много жени става така. Ние, младите мъже, си имаме грижи. А свободното време, с което разполагаме, стига за удоволствия, но не и за любов. Семейството е на смъртно легло. Останали са ни само две възможности да проявяваме нашето чувство за отговорност. Или поемаш отговорността за бъдещето на една жена и когато през следната седмица те изхвърлят от работа, разбираш, че си постъпил безотговорно. Или пък, завладян от чувство за отговорност, не поемаш риска да разбиеш бъдещето на втория човек и ако това направи жената нещастна, виждаш, че и второто разрешение на въпроса е било също така безотговорно. Подобно противоречие по-рано не е съществувало. 

Фабиан седна на прозоречната дъска. Зад един от отсрещните прозорци светеше лампа. Загледа се в скромно мебелираната стая. До масата седеше жена, закрила лице с ръката си. А пред нея беше застанал мъж, ръкомахаше, устата му се кривяха, явно изричайки ругатни, сетне той грабна шапката си от закачалката и напусна стаята. Жената свали ръце от лицето си и втренчи поглед във вратата. После отпусна глава върху масата, съвсем бавно и съвсем спокойно, сякаш очакваше върху нея да се стовари брадва. Фабиан се извърна и погледна момичето, което седеше на креслото до него. То също бе наблюдавало сцената в отсрещния дом и тъжно вдигна очи към него.

- Още един обезкрилен ангел - рече той.

- Вторият мъж, когото обичах и комуто досаждах с това - каза тя тихо, - излезе през една хубава вечер от жилището ни, за да пусне някакво писмо. Слезе по стълбите и не се върна вече... - Тя поклати глава тъй, сякаш още не можеше да проумее какво се бе случило. - Три месеца го чаках да се върне от пощенската кутия. Смешно, нали? После той ми изпрати илюстрована картичка от Сантяго, с много сърдечни поздрави. Майка ми каза: „Ти си уличница“, а когато й възразих, че на осемнайсет години тя е имала първия си мъж и на деветнайсет - първото си дете, възмутено извика: „Но това беше нещо съвсем друго!“ Наистина, съвсем друго е било.

- Защо дойдохте в Берлин?

- По-рано жените са се подарявали и са били пазени тъй, както се пазят дарове. Днес те биват заплащани и един ден - захвърляни, както става с всяка платена и използувана вещ. „Заплащането в брой излиза по-евтино“ - мисли си мъжът.

- По-рано подаръкът се е различавал коренно от стоката. Днес подаръкът е стока с цена нула марки. И именно евтинията кара купувача да се съмнява. „В тая сделка положително има нещо гнило“ — мисли си той. И в повечето случаи излиза прав. Защото след време жената му представя сметката. Внезапно трябва да изплати моралната стойност на подаръка. И то в духовна валута. Като доживотна рента.

- Точно така е - каза тя. - Точно тъй мислят мъжете. Но тогава защо наричате това ателие кочина? Тук жените са кажи-речи такива, каквито ги искате вие! Или не е така? Зная какво още не достига за пълното ви щастие. Наистина, ние трябва да идваме и да си отиваме, когато пожелаете вие. Само че трябва да плачем, когато ни напъждате. И трябва да се чувствуваме блажени, когато ни махнете с ръка да дойдем. Харесва ви стоковият характер на любовта, само че стоката трябва да бъде влюбена. Вие да имате всички права и никакви задължения - ние - всички задължения и никакви права. Ето как изглежда вашият рай. Само че това е вече много. Да, прекалено много. Госпожица Батенберг се изсекна. След това продължи.

- Щом като не можем да ви запазим за себе си, ние не желаем и да ви обичаме. Щом като искате да ни купувате, трябва да плащате скъпо.

Тя млъкна. По лицето й се стичаха ситни сълзи.

- Затова ли дойдохте в Берлин? — запита Фабиан.

Тя продължаваше да плаче безшумно. Пристъпи до нея и погали раменете й.

- И вие като мен не разбирате нищо от сделки — каза той и погледна между две гипсови фигури към другия край на ателието." 

                                                                  Fabian. Die Geschichte eines Moralisten